Зададох си този въпрос полуавтоматично, чувайки в тъмнината звъненето на алармата ми. Последва редовният сутрешен шок след равносметката на проиграната поредна заплата – 1:0 за казиното срещу мен. Сърцето внезапно слезе в петите с осъзнаването, че нищо от последните няколко дни не е било сън. Корема ме сви с онази добре позната тъпа болка, когато се притесняваш преди изпит. Само че днес изпита бе минал и аз се бях издънила. Изпита ми по ротативки. Бях сигурна, че поне няколко дена ще ме боли глава. Ужасявах се, че след само няколко часа вече ще е 9 ч. и кредиторите ще започнат да звънят поред. На кого да вдигна? Какво да им кажа този път? Трябва вече наистина да започна да си записвам лъжите, за да не се налага после да ме хващат неподготвена. 
 

 Беше от онези дни, в които ти идва да легнеш и да не се събудиш повече. Не защото бе понеделник и имах 4 срещи още преди обяд, а защото нямаше да се явя на работа. А нямаше да се явя, защото нямах компютър. Личният ми лаптоп отдавна беше обявен за продажба в близката до вкъщи заложна къща, ведно с телевизора, който закупих сама преди 7 месеца с такава голяма гордост в сърцето. Служебният лаптоп се приседини към тях на залог, последвани от обеците на невръстната ми дъщеря. На нея пък за какво са ѝ, след като дори няма дупки на ушите? 

 Опитвайки се да се вдигна от възглавницата в 6:30, в просъницата още мислех какво точно да кажа, за да прикрия липсата на техническа възможност да работя. Такива решения идват изключително бързо и спонтанно, когато нямаш една стотинка в себе си и те грози дисциплинарно уволнение. От кой да искам пари? Какво да им кажа този път? Въпроси, въпроси, въпроси. Не, не за да си покрия вноските по кредитите, разбира се, а за да ударя НЕЯ – голямата печалба. Този път ще стане. Моля те, нека е само този път. Няма никога повече, знаеш. Ще бъда добра. Ще купя на детето всичките играчки, които мечтая да притежава, ще пратя измъчената си майка на курорт, ще, ще, ще...всичко ще се оправи. Не ми се работи, трябва да ходя да залагам, спешно, за да имам пари да живея. А живее ли ми се? Май вече не. Откакто знам, че съм безполезна и вредя на всички не ми се и живее. Да мра ли? Какво да правя? Не искам да ставам от леглото. Искам да е сън. Омръзна ми да лъжа, но вече съм така оплетена в лъжите си. Как да се измъкна, май няма изход? 

 На кой да кажа всичко това, след като съм сама в леглото си месеци наред? Ще ми се пръсне главата, а очаквах по-късно да ме заболи – изненада! Наистина този път не мисля, че има изход в моя полза. Не искам, не искам повече да търся вратички. Не искам да наранявам. Докато съм жива ще наранявам. Искам да понеса всички последствия от действията си. Ако има Бог, искам целият му божествен гняв да се стовари върху мен с пълната му сила. Искам да върна времето назад, а не мога. Не мога да мисля, да ям, да спя. 


 А ти наспа ли се?