Ако ми бяхте казали на 16.09.2021 година, че днес ще пиша тези редове и ще изпитвам тези чувства и емоции, вероятно щяхте да успеете да ме разсмеете и в замяна да получите отговор от типа на „не ме занимавай с глупости“. Но ето че днес, вечерта на 11.02.2025 година, аз мога да кажа „вече съм си у дома“. Но нека да не прескачаме годините и събитията като в игра на „Дама“, а да се върнем към онзи момент на 16.09.2021 година…

 Тъмнина, болка, празнота. Това беше моят свят в този ден. Лежах буквално съсипан в леглото, а около мен нямаше нищо, което да ме накара да си помисля, че за мен може и има смисъл , да има живот. През предишните дни, за пореден път се бях отдал на хазарта, но този път отново(за пореден път) – изцяло. А той само това и чакаше и ме беше поел в своята прегръдка. Стискаше силно и изпиваше всяка капка от мен. Изпиваше мислите ми, изпиваше живота от мен. 

 Странно нещо е това хазартът! Всички казват, че е заради парите. Хммм… в онзи ден аз нямах пари дори за храна, камо ли за залози. Вече нямаше от кого да взема, а още по-малко какво да занеса в заложната къща, за да взема още пари и да заложа отново. А хазартът продължаваше да ме стиска и да изпива живота от мен. Тогава нямах сили. Помня много добре безжизненото си тяло, лежащо в леглото и безчувствената ми душа. И до ден днешен не мога да си отговоря на въпроса, от къде намерих сили да изрека думите „Да, моля те помогни ми“! Тези думи бяха отговорът на въпрос от страна на моето момиче, на жената до мен. Нейният въпрос беше „Пак ли залагаш“? Вероятно някой ден ще ви разкажа защо точно с тези думи бе зададено това питане от нейна страна, но не сега.

 Какво последва след този мой отговор ли? Уау, какво само последва!!! Едно 45-50 килограмово момиче, застана и се изправи срещу този демон, който изпиваше последните капки живот от мен. И се бори, и се би, и плака, и страда, но не се отказа. През следващите дни, седмици и месеци, тя първо ме откъсна от него, после започна да ме учи да вървя, да се боря, да се пазя. И може да звучи нескромно, но и аз имам участие – и аз започнах да проглеждам и да виждам света около себе си, и аз започнах да обиквам живота отново. Започнах да се опитвам и да ходя сам, започнах да се боря за живота си със зъби и нокти, защото обичах, а и защото знаех, че има и други хора, за които моят живот е важен. 

 През следващите три години животът ми течеше, а аз грабех с пълни шепи от него. Аз бях в него. Отново живеех. Да, понякога бе трудно, друг път лесно. Понякога тъжно, а понякога щастливо. Но никога, нито за миг през тези 3 години, не беше отново безсмислено. Нито за миг! За сметка на това видях и осъзнах, как всички тези години, които отдадох на една фалшива и изкуствена мечта, обещана ми от хазартните компании, са били безсмислени. Как съм живял живот, който не е имал смисъл нито за мен, нито за любимите ми хора, а още по-малко за обществото. 

 Обичам живота! Обичам да съм щастлив, обичам да съм тъжен, развълнуван, ядосан, смирен. Обичам факта, че мога да обичам. Ще си кажете „тези думи нямат смисъл“, но грешите и те имат огромен смисъл! Докато залагах всеки ден и хазартът ме бе хванал в своята прегръдка, аз не знаех какво значат чувства, емоции, мисли… Не знаех какво означава истински да те интересува нещо друго, освен следващия залог. А сега обичам, обичам да обичам, защото просто мога, защото отново имам чувства и емоции, които не са завладени от коефициенти, мистерии и джакпоти. Дори обичам факта, че все още се боря с този враг всеки ден, защото знам, че той чака търпеливо моята слабост. Обичам и факта, че все още се уча да вървя в този свят без залози. 

 Вероятно вече си задавате въпроса „Защо този текст е кръстен „У дома“? Какво общо има всичко това с дом“? Нека ви отговоря: На 10.02.2025 година, 3 години и 5 месеца след последния ми залог, точно в 15:20 часа, взех ключовете от първото ни собствено жилище. Но не, секунда! Аз не взех ключовете от 4 стени и един покрив, не, не, това далеч не е важно! Важното е, че успях да го постигна, да го постигнем заедно с моето момиче! Важното е, че успях да бъда мъжа до нея, мъжа които тя заслужава. Важното е, че успях да я направя щастлива, защото знаех, колко много значи това за нея. Не мога да ви опиша емоцията, която изпитвах, след като за първи път прекрачих прага на дома ни. И не, не заради тухлите и керемидите, а защото съм жив, не заложих днес и защото живея! А утре? Утре борбата продължава и аз знам, че ще направя всичко по силите си, за да не заложа, защото знам, че ако заложа дори веднъж, ще спра да обичам. А АЗ ОБИЧАМ ДА ОБИЧАМ!