Чудя се кой от двата варианта е подходящ, за да опише българите в момента. И в следващите редове е моят прочит на събитията! И с него не твърдя, че съм прав, с тези думи не искам да обидя или накърня някого, а да повдигна темата за диалог. Защото в думите се крие истината. 

 Но да започна отзад напред - последните години, основно след като спрях хазарта, голяма част от личните ми интереси, са преплетени в политиката, обществото, историята и всичко което се случва около нас. Това от своя страна, доста често води до разговори и разсъждения с близките ми хора. И заедно се лутаме в търсене на истината. 

 В действителност, през последните години се забелязва един просперитет и все по-добър начин на живот в България. Виждам хората от моя кръг да живеят по-добре, да имат повече възможности, да си позволяват повече покупки, повече забавление. И си казвам - значи в България е добре. Към това прибавям и факта, че хората удобно седят в домовете си, а на протестите срещу беззаконието и корупцията се явяват единици, десетки, но далеч не и хиляди. Значи сме добре, значи "ножът не е опрял до кокала". 

 Но от друга страна аз съм от хората, които пътуват. И при всяко мое посещение в някоя нова държава, виждам колко назад сме ние. Във всяко едно отношение - култура, пътища, общество, кулинария, медии... Както и при всяко завръщане на територията на Родината ни, започват да се набиват на очите неправдите, беззаконието (за някои избрани хора), некадърните ни политици, които вече дори не се крият, когато извършват престъпления, отдалечеността на власт имащите от народа. Набиват се на очи, че ако искаш нещо да се случи в България, то трябва да те дават по телвизорА. Погнусявам се всеки път когато видя, че хората, които се чуват, са само тези, които крякат силно, които се правят на мутри от 90-те, които се мислят за недосегаеми и винаги за прави. Знаете ли какво? Аз не винаги съм прав и съм далеч от мислите, че е така! Точно обратното - винаги подлагам на проверка какво мисля, какво казвам, какво твърдя. Защото само глупакът може спокойно да се затвори в своята черупка и да мисли, че само тя е единствена и права. 

 Живеем в държава, която наглед изглежда добре - лъскави коли, напомпани цици и джуки, нацепени батки... А в действителност под тази опаковка се крие тиня, гной, смърди на отчаяние, на страх и на страдание. Ние нямаме общество, което да иска да върви напред. Ние не гледаме и не се целим към повечето, към по-доброто, към надграждането, а само и единствено се задоволяваме с трохите и огризките на олигарси и корумпирани политици и управници. Живеем в държава, в която бързо забравяме. Или просто не искаме да помним! Държава, която е пропита от неграмотност, от фалшиви обещания и народ, които иска да продължи да бленува, да мечтае. Но не иска да се бори за мечтите си, не иска да работи за тях, не иска да се интересува от човека до него, не иска да се погрижи за децата ни и бъдещите поколения. Живеем сред народ от хора, които предпочитат да не гледат напред, а само да се връщат назад. Ние не искаме промяна, защото така ни е добре. Не искаме да видим и прогледнем, че може да е по-добре. Може би защото осъзнаваме, че ако се целим към това "по-добро", че има закони, ще има правила и няма да може да минеш на червено срещу 20 лева или да убиеш някого на пътя и да се измъкнеш с условна. Защото ако постигнем това "по-добро", вече няма да можем да си хвърляме фаса безнаказано на улицата, няма да може да пребием някого, само защото ни е засякъл неволно на пътя. 

 Ще кажете, че греша... Добре, така да е! Опровергайте ме, говорете, споделете. Но нека ви дам и теми за комуникация - какво стана с: 
 -детската болница 
 -забравихме ли пожарите от лятото 
 -какво става с хората в наводненото Цар Калоян 
 -какво се случва със списъците на купувачи на гласове
 -какво стана с пловдивския панаир
 - какво стана с убийството на Евгения, която беше открита в куфар, а един от убийците е на свобода
 - какво стана с фалшивите подписи на Лена Бориславова
 - какво стана с папките и къщата на Бойко Борисов 
 - какво стана с имотите на Костадин Костадинов 
 - какво става с разследването за Исторически парк 
 - какво се случва с прокуратурата
 - как един депутат може да си позволява няколко имота за по 100 000 лева наем на година
 - кога БСП ще признае зверствата на предшествениците си
 - какво стана с редицата взривове в складове за боеприпаси
 - кой позволява руската пропаганда в България да се шири 
 - какво става с резултите от Pisa, според които българските ученици са неграмотни, направихме ли нещо за това? 
 - защо промените в закона за хазарта се пренебрегват и бяха направени толкова нескопосано?

 И още, и още, и още такива и подобни неща. Няма да ми стигнат нито думите, нито времето, за да ги изброя всичките. Но всички тези теми имат един и същи отговор - НИЩО! Не се случва нищо! А това нищо е нищо, защото си мълчим, защото търпим, защото не искаме повече. Искаме да сме си овце, да ни водят в стадото и да си мислим, че сме добре. Е не сме! Нито сме здрави, нито сме богати, нито сме образовани, нито сме най-красиви на света. Ние сме едно стадо, което обичат да го водят, да го бият и да го доят. Докага? Честно казано не знам... 

 Днес са поредните избори. Успешно ни убедиха, че от нас нищо не зависи. Накараха ни да го твърдим и да го изричаме както на глас, така и на ум. Да вярваме на това. Да вярваме на тази лъжа! Аз ще гласувам! Ще гласувам, защото не искам друг да решава вместо мен! Ще гласувам, защото искам да се боря и ще го правя със зъби и нокти, за това моята България да върви напред, да надгражда и да бъде просперираща държава. Ще гласувам, защото искам да живея в страна, където корупцията да е минимална, политиците да са слуги на народа, а не обратното, където хората да не се притесняват, че няма да могат да си платят парното, а пенсионерите да живеят с повече от комат хляб и буца сирене. Ще гласувам, защото вярвам, че зависи от нас. Не, не, не от единицата аз или ти, а от всички нас, заедно като общество. Нещо, което отдавна забравихме какво означава. Въпросът е до кога?