Залагаш, губиш. Няма значение, хайде сега, една загуба не е кой знае какво. 

Залгащ отново, този път печелиш. Но отново няма значение, защото ще заложиш пак. А после пак, и пак, и пак... И печалбата или загубата няма да имат никакво значение. Ще има значение само залогът. А всеки следващ ще те води по все по-преки пътища към Ада. И съвсем скоро ще се озовеш точно там, а дори няма да си разбрал. И няма да си разбрал, защото този път е осеян със светещи, искрящи цветове, осеян тук-таме с някоя и друга печалба, с много завишени нива на допамин, а вероятно и със заглушаваща съзнанието ни музика.

Но вече е късно, ти вече си там - в Ада. Оглеждаш се и единственото което виждаш е пътя, по който си дошъл. Залози, загуби, печалби, пак залози. "Хммм, колко лесно стигнах до тук по този път, значи мога лесно и да се върна по него". Лесно... И дори не си правиш труда да се огледаш за да потърсиш друг път, друг изход. И тръгваш по лесния. И залагаш, губиш, и пак губиш. Залагш пак, печелиш, но само и единствено, за да загубиш отново в последствие. 

И все още си там, в Ада. А с всеки следващ залог, започваш все по отчетливо да виждаш детайлите в Ада - сълзите на майка ти, които безуспешно се опитват да загасят огъня под казана ти. Виждаш умората на баща си, който е вложил всички свой сили, за да те издърпа от там... безуспешно! Ти си в Ад и залагаш. Вече не чуваш нищо, защото безпомощните крясъци на сестра ти заглушават всичко друго. Крясъци на болка, разочарование, страдание, безсилие, яд. И залагаш... там дълбоко в Ада, заобиколен от гаснещата усмивка на партньора ти, която вече няма сили за повече, защото си вкарал и нея с теб.... в Ада.

Но ти залагаш! Залагаш, за да се измъкнеш от Ада. А в действителност залагаш и поддържаш огъня в Ада. Ад без край...